Постпразничен когнитивен дисонанс за слабите фигури и силните жени

Всяка година по това време, след като хранителната индустрия ни е заляла с изкушения, с които да „изразим емоциите си“ или да се „възнаградим“, други индустрии не закъсняват да ни инжектират с чувство за вина, че сме похапнали по празниците, и да ни предложат да ни отърват от нея и от „излишните килограми“.  С диета. Или с някаква програма. Или вълшебни хранителни (забележете!) добавки.

Аз съм мацка на 90-те години, когато символ за красиво беше почти анорексичното тяло на Кейт Мос, и съм се подлагала на много лишения, за да може образът ми от огледалото да ми каже – ставаш!

Сега съм доста по-разгърната и в телесно, и в интелектуално, и в духовно отношение и, докато търсех себе си, се натъкнах на някои прозрения по темата, които нямат нищо общо с калориите и диетите.

ЗАЩО НИ Е ТРУДНО ДА ОТСЛАБНЕМ ТРАЙНО?

Игрите на ума и подсъзнанието

Казвам си: искам да съм слаба! Но „слаба“ е обратното на „силна“. А всички сме подложени на натиска да сме силни в работата, силни в драмите, силни в живтота. И докато умът казва, искам да съм слаба, подъзнането, което не гледа реклами и не чете модни списания контрира: ааа, абсурд! И не пуска килограмите.

Добре, опитвам отново: Не искам да съм пълна. Е, да ама пък обратнто на пълна е празна. Е, кой иска да е празен!

Нов опит: искам да съм лека! Ама, чакай сега, „лека жена“ ли? – събужда се друга добре инсталирана програма.

Сега съм решила да пробвам с: искам фино леко тяло, пък да видим:).

Гладното момиче

То живее във всяка жена. И не, не е гладно за храна, а за някаква емоция, която не е получило или му е била отнета в миналото – любов, внимание, грижа, закрила. Гледам селфитата на моите приятелки, които зачестяват в „слабите“ им периоди, и във всички тях намирам нещо общо – независимо на колко години са, всички те имат едно мило излъчване на малко жално момиченце, което сякаш чака нещо.  И няма да го получи. Освен ако не си го даде само. Но не под формата на сладкиши или други неща, с които пълним емоционалните си празноти като работохолизъм, шопингхолизъм  т.н.

Аз, например, бях най-слаба и „красива“ по скалата на Кейт Мос, когато загубих баща си. Но изобщо не се радвах на тялото си, защото бях едно много  тъжно момиче. И оттогава, сякаш подсъзнанието ми ми казва – ако отслабнеш, може да се случи нещо лошо, може пак да претърпиш загуба, пак да страдаш.  Преди 5-6 години успях с цената на лишения и фитнес до припадък отново да се сдобия със слабо тяло, но бързо след това развих небивала хипохондрия, депресия, паника и т.н. Наскоро осъзнах, че при мен „слаба фигура“  е равно на  „тъжна жена“.

Затова сега живея с това осъзнаване и, както наскоро писах на една приятелка „по-пълна и по-щастлива не съм била“ .И знам, че сама трябва да нахраня моето вътрешно гладно момиче с любов, а не с бонбони. 

Наследството

Аууу, каква си хърба! Нищо не ядеш!“ – казваше много често баба ми, когато се поизточих и прякорът, който ми бяха дали леличките в дестките ясли – „тежкото дупе“ –  вече  (кило)грам не се вписваше в образа ми.

Ах, каква си се оправила!“ – казваше прабаба ми с възхищение на  майка ми, която пък се терзаеше, че е напълняла (а, между другото си изглеждаше страхотно, имам снимки!).

И си давам сметка. Моите предци и по двете линии, поколения и поколения назад, а и предполагам много други българи, са имали нелеки животи, когато думата „храна“ е била равна на „живот“. За тях слабото тяло е било болно тяло.  „Умирам от глад“ е фраза, неслучайно доживяла и до днес.

И аз нося това дълбоко вкоренено вярване, дълбоко вкоренен страх за оцеляване в клетъчната си памет и, дори сега, когато го осъзнавам, не съм сигурна, че бих могла просто ей тъй да го изтрия.

Приемането 

Случвало ли ви се е следното: колкото повече се вторачвате в някоя част на тялото, която не одобрявате, толкова повече тя да пълнее? На мен постоянно: ех, този корем, уфф..бедрата, ах, ако можеше поне коленете ми да отслабнат. Но те сякаш усещат, че искаш да ги изгониш от себе си, се закотвят още по-здраво.  Чакат да ги видиш напълно, да ги приемеш, да ги обикнеш.

Темата за себеприемането е много по-дълбока от релефа на тяло и ми е много близка. И при мен нещата се случват отвътре навън.  Има толкова много аспекти, които носим вътре в себе си, но потискаме, не приемаме, правим се, че не ги виждаме.  Но аз колкото повече се обръщам към тях, опитвайки се да им да пространство, да ги уважа и да ги интегрирам, толкова по-често от огледалото започва да ме гледа една друга Мария. По цялостна и по-пълна ( и в двата смисъла), но някак си…ами..красива!

Далече съм от мисълта, че съм се приела напълно, нямам вътрешни конфликти и всичко ми е наред. Имам дни, в които продължавам да недоволствам от някоя част на тялото си, но тогава си припомням колко вярно ми служи то цял живот и правя нещо мило за него – завеждам го или на йога, или на масаж.

Но имам и дни,, в които докато си суша косата гола пред огледалото си казвам“ Абе, Мария, ти си Богиня!“

И тогава никое  списание с фотошопски тела и кожи, критичен поглед, който ми се е лепнал или   внушение за вина и малоценност от някоя реклама, не може да ми отнеме това усещане, защото то ми идва отвътре!

А вътре все по-често властвам Аз.

Aвтор: Мария Бикова Анима Джоя

Може да споделяте статията само с линк и изричното упоменаване на автора и източника.

Благодаря