ТЕЖЕСТТА НА МЕЧТИТЕ И КОПНЕЖЪТ

Годината беше 2011. Тя копнееше за природата, за живителните лъчи на слънцето сутрин по кожата си, за босите крака върху хладната почва, за капчиците роса, които пречупваха светлината така, че измерението на дъгата ставаше видимо. Тя копнееше, но не смееше. Градът я беше приклещил в сивата си хватка на отговорностите, беше я натоварил с огромна раница, пълна със задължения…Само ако знаеше преди, че всичкия тоя товар върви в комплект с мечтите и… Само ако знаеше, че не е достатъчно да създадеш нещо, а после трябва да го поливаш ден след ден, да се грижиш за него, да го обгрижваш, че да расте. Тя беше много добра в завихрянето – случваше всичко с размаха и лекотата на вятъра, който носи промяната. За нея промяната беше всичко – животът, който тече, който се сменя миг след миг. Тя беше жадна за приключения, опасности и всичко онова, което караше кръвта и да бушува във вените, да чувства че самият живот и нашепва какво трябва да бъде сторено чрез нейните действия. Тя беше водена. Точно както всеки е воден от звънливият глас на душата си, който тя имаше късмета да чува така ясно. Каквото остаряваше, тя го оставаше и продължаваше да търси новото, това което трябва да се прояви в света. Знаеше, че има неща, които е дошла тук да свърши и смело се впускаше, без да мисли за рисковете, с пълната увереност, че щом напира да се случи през нея, другото ще се намери, ще се уреди от само себе си. Странно беше, не го правеше за нейна облага, от амбицията да има. Просто следваше един дълбок импулс, който я тласкаше в различни посоки, понякога без никаква логика, без да и оставя и много избор.

Понякога роптаеше, че и липсва природата. Тогава хващаше гората и се зареждаше, светваше и пак се връщаше в града да работи, да вдъхновява и озарява.

МИСИЯТА И ЧУДЕСАТА

Това и беше мисията – имаше особената дарба, когато се съберат хора да напипва точно това, от което имаха нужда и да позволява то да тече през нея. Така беше добре за всички и за нея също.

Един ден, след като се беше завърнала от поредният ритрийт на магическият остров Самотраки тя реши – край с града, отивам да живея в природата. И точно както намираше всичко в точният момент, и сега късмета не и изневери – намери чудесна къща, само на 20 минути от центъра на големия град. Беше сигурна, че това е – там ще пусне корени и ще остане. Нейните корени бяха подвижни, караха я да се пресажда през известно време на различни места, да сътворява дом от всяка къща, в която я изпращаше гласът на душата. Да, тя беше неуморима и неусмирима, истински вихър, отговаряше точно на кина си – бял кристален вятър, чиито характеристики се описват така “Устойчивост в разширяването, Велика констелация, Единство на полярностите, Рамка на свързаността”. Всичко това тя инуитивно усещаше и следваше. Живя щастливо 3 години в къщата на края на града. Ходеше на дълги разходки в гората и съзерцаваше София, обвита в смог от поляната горе и си мислеше как е живяла в мъгла дълги години. Имаше прекрасен двор, с дръвчета и дървена платформа за йога, където преподаваше понякога. Имаше и хамак, на който легна два пъти за двете години.

РАЗОЧРОВАНИЕТО

Макар, че живееше в подножието на планината, градът пак я всмукваше, държеше я под напрежение и нащрек и все искаше нещо от нея. Минаха три години и животът и се разтури, такъв, какъвто го беше съграждала в последните седем години. Започна с разобличаването на една лъжа за корените и, за рода, от който си мислеше, че произлиза. Изведнъж сякаш истината ги изкорени и тя остана съвсем хвърката, нямаше надолу опора. Но това и даде още лекота, сега вече сякаш не стъпваше, а се носеше. После се разтури семейството и. На седмата година не устоя, защото истината дойде да вземе това, което я мъчи и да го подхвърли в едно торнадо, което едвам не я помете. Много разчорлена излезе от това, след две седмици на легло – най-дългото и закотвяне до сега.

ОБРАТНО В ГРАДА

Един ден градът я повика пак долу. Под предтекст, че там са най-добрите училища, а тя като майка, искаше най-доброто за дъщеря си. И тя се поддаде и отиде.

Взе си апартамент между работата и училището и заживя отново в кутийка, макар и с невероятна гледка към залеза. Земята и липсваше и саксиите с цветя не можаха да заменят пръстта под краката и. Беше и удобно и бързо да си върши работата, но не беше истината. Научи се да си седи вкъщи, дори прекара един цял ден по пижама за пръв път в живота си (освен онези две седмици на легло). Беше привидно добре, имаше всички удобства, като красивата свободно стояща вана, от която съзерцаваше залеза. Все пак и това беше мечтата и – да може да изпраща слънцето.

 

Ходеше и преподаваше в центъра, който беше създала и по-късно продала, за да му даде шанс да продължи да живее под грижите на една изключително способна бизнес дама, която търсеше разширение, докато нашата героиня целеше събиране. 

ПРОМЯНАТА

И тогава дойде Великата Възможност. Падна като пелена и зави света, да си почине малко. Тя имаше интуицията да надушва скритата благословия в предизвикателствата и усети, че сега е моментът да се измъкне от хватката на града. Отдавна го мечтаеше, помните ли от 2011, а вече беше заветната 2020. Това беше възможостта за скока, за който се подготвяше с години. Беше съграждала между 20-тата и 30-тата си година и беше изградила няколко бизнеса и пространства на светлината. Но дойде моментът да пусне и това и да поеме по нов път. Беше пуснала толкова много места и хора, които обичаше, че и се стори съвсем уместно да остави и комфортния си апартамент в София, в който беше живяла последните 5 месеца и да последва зова на Mайката Земя.

СКОКЪТ

Отвори се възможност и само за ден тя събра нещата си и ги натовари в колата, даже и кучето побра на седалката до себе си и пое към новият си живот в природата. Отказа се от комфорта на града, но спечели простора на природата. Подари всичките си градски рокли, някои от които бяха дори необличани и взе само онова, което ползваше често. Предишните  местения в живота и бяха с хамали и камиони, а сега побра всичко в колата си – беше олекнала… Няколко дни говореше как ще го случи и изведнъж бам – тя извади меча на действието и пое по неведомите пътеки на душата си, която я подтикваше отново към промяна. Избра малко селце до велик град в централна България, където река Янтра и нашепваше истории от славното минало на България.

Всичко и говореше – дърветата, тревичките, камъните. Тя остави онова, което беше изградила и за пореден път последва импулса на сърцето си. Тайната и беше в смелостта да следва импулсите на сърцето си, без да ги подлага на въпрос. Някои наричаха това необмисленост и безразсъдност и то беше точно това – не беше минало през строгият филтър на ума, но тя знаеше, че точно той я е спирал години наред. Имаше още една тайна, която я насърчаваше в смелостта и – тя не вярваше в идеята, че съществуват грешки и че може да обърка пътя. Горските пътеки я бяха научили на великата тайна, че всеки път, дори най-обраслите проходи могат да те изведат към целта ти. Някои са по-обиколни, някои са по-преки, но ако вървиш надолу, все ще стигнеш до река. А реката е метафора на самия живот – тя тече и винаги в една посока – от висините на планините до необятния океан. Тя винаги търси сливането и го намира. Така и ние – първо се изкачваме по чукарите, за да намерим изворът, а после тръгваме надолу, към плодородните долини, където реката се търси най-ниските кътчета, които щедро да напои.

Приятелките и залагаха колко време ще издържи на село. Тя самата не знаеше, но беше уверена, че е длъжна да опита. Винаги имаше път назад, но ако не беше дръзнала да пробва този нов път напред, нямаше да знае какво би могла да преживее още, за да обогати душата си.

 

 

Тя пристигна право в новата си мечта, която още не знаеше какви отговорности ще сложи на раменете и, но се чувстваше по-свободна от всякога

 

 

 

 

 

 

 

 

Дишаше с пълни гърди, обикаляше тучните поляни, учеше и играеше с дъщеря си. Замени ваната, която и откриваше гледка към залеза с хамак, от който можеше да го съзерцава също.

Вече имаше широтата на гледката и на изток към изгрева от поляната в ляво, и на запад към залеза от поляната в дясно.

И СЕГА? 

Годината беше 2020. Тя вече не копнееше, а живееше. Беше си позволила отново да скочи в неизвестното и нямаше цел различна от това да бъде близо до земята и душата си и да се радва на това заедно с дъщеря си, която растеше и за която в града все не намираше достатъчно време. 

 

 

Тя не знаеше какво предстои, но усещаше в червата си, че върви по пътя на Съдбата си и не настояваше да знае къде точно ще я отведе тя. Просто следваше без възражения и в пълно доверие.

 

 

 

Всички прилики с действителни лица не са случайни.

Автор и герой – Теодора Рачева – Деви