Какво ни кара да се съмняваме в силите и потенциала си? В един идеален свят, всеки човек щеше да вярва в себе си на 100 % и въпросът “Ще се справя ли?” нямаше да съществува.

И все пак това е въпрос, който всички си задваме редовно или сме си задавали в моменти на предизвикателства и промени.

Трудните моменти в живота ни имат силата да подронят доверието в собствените сили или да го утвърдят. Но да вярваме в себе си не означава на всяка цена да сме прави през цялото време. Когато имаме нужда да сме прави, ние заемаме отбранителна позиция и често се опитваме да прехвърлим отговорността навън, чрез обвинения и нападения.

Когато нещо неприятно се случи в живота ни, ние имаме естествената тенденция да търсим външния източник, който ни е причинил страдание. Това е човешко и всички го правим. Така обаче се случва нещо много интересно – прехвърляйки вината към външен обект, ние си оставаме някогашните деца, които когато са се удряли в ръба на масата, техните родители със съчувстващ и оневиняващ тон са започвали да хокат масата – лоша маса, лоша маса… Звучи ли ти познато? Да, на почти всяко дете се е случвало, виждам го и до ден днешен. И няма кого да виним за това, защото идеята не е да търсим вината, а да разпределим отговорността. Докато не го направим и самите ние не поемем нашата порция отговорност, оставаме в капана на жертвеността.

Всеки път, когато има конфликт, има минимум 2 страни. Всъщност страните са повече, защото само видимите са две, но ако към съзнателните личности добавим и подсъзнанието на замесените в конфликта, вече става цяло бойно поле.

Кое поражда конфликтите?

  1. Множеството и различни гледни точки, зад които стоят цели парадигми от норми, вярвания и убеждения, с които човек огражда есенцията си и започва да взима страни
  2. Нуждата да сме прави
  3. Желанието да контролираме и да се налагаме, за да имаме власт над някого
  4. Извършена несправедливост

Но зад всичко това стои една сянка, с много лепкава енергия. Сети ли се? Тя дебне от сенките и чака да ти падне енергията, за да се нахрани и да увеличи лепкавата си маса.

Страхът…

Страхът е тъмна енергия, която се загнездва в бъбреците ни и си партнира много добре със стреса. Хубаво е да знаем физиологията на стреса и да сме в контакт с телесните си усещания, за да можем да усетим кога ни завладява този предвестник на страх.

Реакцията на стрес е реакцията на човешкото тяло към всичко, което изважда тялото ни от баланс. Тялото реагира с алармена фаза, след това фаза на съпротивление, по време на която се опитва да фиксира дисбаланса, а след това, ако това не успее преминава във фаза на изтощение. Тази реакция започва с регистрирането на стрес от частта от мозъка, наречена хипоталамус. Той активира симпатиковата нервна система и кара надбъбречните жлези да синтезират адреналин. Сърцето започва да бие учестено, черния дроб освобождава цялата събрана глюкоза, която отива в мускулите, за да ги подготви за битка или бягство, всички останали системи, като храносмилателна, имунна се изключват. И ето – завлядяни сме от едно чувство, че трява да се отбраняваме, защитаваме и съпротивляваме, за да се справим.

Всичко това са механични отговори, архаични модели, които сме наследили от древността, когато стресът от нападения е бил ежедневие.

И ето ни днес тук, живеем в същата вътрешна реалност, в която нашите праотци са живели при съвсем други обстоятелства.

Стресът сам по себе си е нормална реакция на организма, при истинска опасност. Проблемът е, че днешният устроен живот не крие същите опасности и нашите животи не са директно застрашени, както на хората в древността. Но реакцията остава същата. Тази рекация, повтаряща се твърде дълго и често се превръща в хроничен симпатиков режим, при който ние реално нямаме почивка, а сме постоянно нащрек, в готовност да водим битките на живота, да се защитаваме, да се обясняваме и оправдаваме…

Това неминуемо води до хронично изтощение и умора и жизнената сила в бъбреците ни се изчерпва. Така започват дегенеративните процеси, имунната система отслабва и ставаме жертва на една неадекватна реакция, която няма нищо общо с настоящата действителност.

Продъжителният стрес води до състояние на страх, зад който винаги седи въпросът

ЩЕ СЕ СПРАВЯ ЛИ?

И така сега затвори очи и погледни към един твой страх. Не най-големият страх, но може би един страх, който усещаш че те спира да реализираш целта на душата ти. Това може да е страхът да бъдеш видян/а, страхът от провал и критика, страхът от успех и отговорност, страхът да не сбъркаш.

Погледай го и подишай дъблоко, докато свикваш вместо да го изтласкваш или избягваш, което правим обикновено, да го гледаш директно и спокойно.

Дишай и си кажи – това е един мой страх, това не съм аз. Аз съм много повече. Аз съм любящо присъствие. Аз съм сбъдната мечта. Аз съм дете на любовта.

А ти си просто един мой страх, който е част от личността ми. Но аз не съм ти.

И дори личността ми да има колебания, душата ми знае, че ще се справя по един или друг начин. Защото когато избирам любовта, винаги печеля.

Можеш да си запишеш тези думи в телефона и да си пускаш записа, когато усетиш, че те посещава познатият страх.

Не забравяй – ти си много повече от страха. Ти си самата ЛЮБОВ, въплътена в материя. Ти ще се справиш с всички предизвикателства на живота!

Аз вярвам в теб.

Повярвай и ти.

Ще се справиш.