Рано или късно тъгата винаги идва. Обикновено е чакала дълго, чакала е изтощението от борбата, за да бъдем обезоръжени. За тъгата в ежедневието просто няма време. Животът не толерира тъгата, защото тя е толкова дълбока, че човек вярва че ще се удави в нея, ако я допусне. Затова тя чака търпеливо поредното разочарование. И ако успее да си проправи път измежду всичките закоравели пластове на несмлени отломки от минало, то тя навлажнява очите и прави погледа някак си по-жив, по-дълбок и проникновен.

Тъгата – тя е женска емоция, защото те засмуква и ако се оставиш тя ще те потопи в световният океан от сълзи. Нейната сестра скръбта поне си има повод, за да се появи. Някой си тръгва, губиш нещо значимо, идва краят на един етап, раздяла… А тъгата ей така ако наистина си позволиш да потънеш в себе си, да разпуснеш малко юздите на контрола и ето я – връхлита те, а ти се чудиш от къде дойде сега това. Тя има мисия. Тя иска да те отведе на дълбоко. Тя е твой съюзник в пътя към преоткриването и интегрирането на миналото ти. Позволи и да бъде с теб, да ти покаже собствената ти дълбочина. Тя е много дълбока, колкото океана, но не е бездънна, точно като него. Само тя може да ти разкрие онази жажда за истина, за дълбоката истина, че всъщност в корена на всяка тъга е чувстото ни за отделеност. Тя е онази сплав, която се опитва да залепи отново счупените парченца на миналото, за да ги изцели. А какво правим ние хората днес, когато видим някой тъжен човек – казваме му – “Е, стегни се де, ще мине.” Да, ще мине, но защо докато не мине да не се възползваме от даровете на тъгата? Запитвал/а ли си се защо  импулсът ни е да вадим приятелите си от кладенеца на тъгата, като се опитваме да ги окуражим и повдигнем настроението им? Отговорът е прост – само и само за да не чувстваме собствената си тъга. И ето как изключваме тъгата, не и даваме нужното място, бързаме да продължим напред, да оправдаем очакванията на култура, изградена върху култа към щастието. И тъгата търпеливо чака своето време. Тя се прокрадва по време на филмите, дори в киносалоните, където хората тайно бършат очите си, когато на екрана сцена докосне онези замръзнали зони.

Няма нищо лошо или грешно в тъгата. Стига да не се превърне в оправдание да се криеш от живота. Китайците вярват, че тъгата живее в белите ни дробове. Има едни много тъжни хора, които ще ги познаеш по това, че си пазят сърцето, ходейки със свити и паднали рамене и хлътнал гръден кош. Те са облекли тъгата като дреха и я носят. Тези хора имат нужда да видят хубавата страна на живота, но бавно, защото тъгата не понася бързите работи. Тя иска да те забави, за да ти даде възможност да я вкусиш и така да усетиш още по-дълбокия слой под нея. Той винаги е там най-отдолу и чака да преплуваш океана, или по-добре даже да се удавиш в него и да видиш, че не се умира толкова лесно. Дори, когато ти се струва, че умираш от мъка, от болка, от разочарование – това е болката от смъртта на илюзиите. Когато преплуваш океана от сълзи, когато просто си си позволил/а да се накиснеш в океана от тъга, без да искаш да е друго, без да се бориш с нея, без да я отричаш, нещо в теб се ражда наново. И това е усещането, че принадлежиш към един свят, в който има много тъга, но и много радост, много мъка, но и много надежда, много скръб, но и много любов. Да, там най-отдолу под всички слоеве ЛЮБОВТА те чака,  за да те свърже отново с онази най-съкровена същност, за която копнееш и която припознаваш в очите на любимите. И когато тъгата почука на вратата ти, отвори и, поседни с нея и и позволи да те отведе право в прегръдките на ЛЮБОВТА. Честито рождество на ЛЮБОВТА към ТЕБ.

Автор – Теодора Рачева (Деви)

Ако споделяш статията, моля посочи източника.