Автор: Симона Димитрова

Започнах 2019 с разбито сърце, объркана и с усещането, че съм в абсолютна безтегловност. Не знаех какво предстои, нямах здрава основа под краката си, нямах опора, на която да се облегна, нямах резервен план. Имах само тялото си, което беше преминало през ужасно много в рамките на по-малко от година.

Тази история започва с една раздяла, която ми даде криле и ме накара да осъзная, че на 27 години не съм изградила нищо, на което да стъпя и да кажа „Това е мое.“ Беше ужасно и прекрасно едновременно. Опитвах се с много упорство да създам своето кътче от света, в което да ми е уютно и спокойно. Поне така изглеждаше на повърхността. Но истина е, че си търсех следващия мъж, който да ме спаси.

И понеже вселената е щедра… ми даде четирима.

Първият от тях отне собствения си живот.

Вторият си замина така бързо, както беше дошъл и никога повече не го видях.

Третият упражни сексуално насилие върху мен.

А четвъртият ми каза, че ме обича и три дни по-късно заяви, че ще се жени за друга жена.

Дълго време търсих урока, скритото значение, смисъла. Опитвах се да разбера как така съм привлякла всичко това в живота си. Как така съм станал център на толкова много драма. Не получих отговори, но получих нещо много по-ценно. Всъщност, върнах си нещо много по-ценно – себе си.

След всички тези сътресения тялото ми беше в пълен шок. Занимавам се с йога от 10 години, танцувам от 5, знам кога с тялото ми сме в добра връзка. В онзи момент такава нямаше. Нямаше никаква връзка. Стресът, безсънието, насилието, болката, сковаността – всичко това беше толкова непоносимо за психиката ми, че в някакъв момент бях решила, че аз и тялото ми сме две отделни единици. Моята задача беше да го храня, да го раздвижвам и да му давам достатъчно почивка. Нищо повече. Не можех да си позволя да чувствам, да преживявам наново, да си спомням.

Мисля, че много от нас живеят така – с ясно разделение между телата и умовете си. Напълно изключили възможността, че едното не може да съществува без другото. Че животът само в главата не е истински живот, а кух опит да се правим на зрели възрастни. Обаче аз бях вкусвала истинската наслада, знаех какво е да си свързан със себе си, знаех какво е да чувстваш. И въпреки че се страхувах ужасно, някъде в мен импулсът да се върна към сладостта беше още жив.

В момента, в който осъзнах, че не искам да живея просто ей така – като обвивка на предишното си аз, се случи първото от редица чудеса. Срещнах жена, пред която за първи път исках да разкажа цялата си история. Случи се спонтанно. Говорехме за нещо съвсем друго и в един момент нещо в мен започна да се излива. Думите се заредиха една след друга. Тя ме изслуша и ми каза, че всеки ден, когато се събудя имам избор – да живея през страданието, което съм събрала или да живея през удоволствието. Това е тантра.

Не съм сигурна, че в онзи момент разбрах напълно какво ми каза, но знаех, че тази дума отекна в клетките ми и за първи път от много време се почувствах будна – Удоволствие. Звучи много просто. Събуждаш се сутрин и си казваш „Днес ще живея през удоволствието.“ Звучи, но не е. Още първата седмица почти се отказах. Мисията ми беше да се събуждам сутрин и още в леглото да слагам ръка на сърцето и да си казвам, че се обичам. Разплаках се първата сутрин, и втората, и третата… Как може човек, който е привлякъл толкова много страдание да се обича? И да заслужава любов? Но не исках да спирам. За първи път в живота си не исках да спирам, не исках да се отказвам. Исках да докажа на себе си, че това, което се е случило няма да ме определя до края на живота ми.

С времето едноминутната ми сутрешна практика прерасна в 10 минути, после в 30 и накрая тантра се превърна в личната ми садана. Изследвах множество дихателни техники, упражнения, визуализации, медитации. Върнах се към утробата си, към тялото си, към насладата. Правех го за себе си. Трябваше да преживея цялата болка на всяка една раздяла, на всяко едно физическо, емоционално и ментално насилие, на всеки един сковаващ страх. И всеки ден беше ново предизвикателство, но и нова възможност – да чувствам по-дълбоко.

В края на 2019 се случиха още куп чудеса. Много врати се отвориха, много хора си тръгнаха завинаги. Отдавам всичко това на един импулс, който последвах – да чувствам отново сладостта от живота.

Колко от нас могат да кажат, че наистина изпитват наслада всеки ден? Колко от нас могат да кажат, че живеят животът на мечтите си? Че се чувстват добре в кожата си? Че дишат с пълни гърди? А всички го искаме. Повече от парите, повече от властта, повече от социалния статус. Искаме просто да сме себе си и да бъдем обичани точно такива, каквито сме.

Да учиш през удоволствието не е мит, а реален избор и начин на живот. Но за да се се свържем пълноценно с удоволствието и насладата, моят опит показва, че трябва да минем следните стъпки:

1. Да установим и заявим какво точно искаме от живота.

2. Да заемем пространство, да спрем да се смаляваме и ограничаваме, за да паснем в калъпа на някой друг.

3. Да се срещнем със Сянката си, да разгледаме местата в нас, които отричаме и да ги осветим с вниманието си.

4. Да позволим на хората около нас да ни познаят наистина – със светлината и тъмнината ни, с потенциала и страховете ни, с нуждите ни и желанието ни да даваме.

5. Да изучим пълноценно чувствената си анатомия и да разберем какво наистина ни доставя удоволствие.

6. Да поставим личната си наслада на първо място, като приоритет в живота ни.

7. Да си доставяме удоволствие ежедневно и без повод – не само когато сме постигнали нещо.

8. Да изградим навици на удоволствието – ежедневни малки практики, които можем да прилагаме, за да си спомняме колко е прекрасно да сме себе си.

Събитието, което събира всички тези стъпки в един лесен за следване модел е сбъдната мечта за мен. Правя го за всяка една от нас, която е готова, наистина готова да чувства напълно и да встъпи в силата си. Правя го за нас, за нашите майки, баби, прабаби. Правя за го нашите деца. Защото това, което оставяме като генетичен код, като модели на поведение, като вярвания ще живее много след нас. А аз искам то да е красиво, да е истинско, да е добро.

Очаквам те <3